Плювалникът

about

снимката е от блога на художника Том Едуардс

Миналата седмица гледах Moneyball. Гледах филма, защото се разказваше за първата компютъризирана система за анализ на бейзбол играчи в Америка, която е изпробвана в първенство и се е доказала като много печеливша. Това което ме впечатли в него беше една пластмасова чаша. В този филм всеки от треньор до мениджър на отбора носеше със себе си пластмасова чашка, в която плюеше. Предполагам това е любопитна подробност, която идва от реалния живот, а не е филмова измислица. Явно в бранша навика да плюеш е толкова силен, че се е наложило да въведат подобни мерки.

У нас имаме подобен навик, но той е по-скоро вербален отколкото физически. В нашето общество да плюеш на улицата се счита за крайно невъзпитано, но да плюеш вербално е добре дошло – някои даже го смятат за форма на критика. Всъщност то си е плюене, нещо като характерна черта, която може да бъде обяснена с прехода, бедността, оцеляването, трудното ежедневие и негативната среда, в която живеем. Истината е, че сами сме влезли в капана.

Когато се коментира изложба например оставаш с впечатлението, че никъде нищо интересно не се случва. Имало само една работа, която ставала, но всичко друго … Не знам от къде идва илюзията да мислим, че в публичното пространство може да се показва само гениално изкуство. Може би е от образованието ни или от липсата на достатъчно жива и активна култура.Налага се представата, че ако не си Пикасо, по-добре е да си стоиш вкъщи, защото не ставаш. А ако случайно се осмелиш да излезеш на светло, ще плюем, защото не си гений и нямаш право да ни занимаваш със себе си.

Истината обаче е, че много от “гениите” са признати след смъртта си и че обществото навремето ги е неглижирало. Също е истина, че от времето на Пикасо е имало хиляди добри и недобри художници, които са показвали творчеството си. Това, че всеки знае кой е Пикасо, е предимно заради добрата рекламна кампания. Когато пътувам, ходя в колкото мога повече музеи и галери. Това лято на огромната изложба на берлински художници “Based in Berlin”, помещаваща се в четири различни сгради, видях две работи, които си струваха. Но как си струваха! Все още ги помня. А това определено е нещо.

Не е нужно да харесаме всичко, което ни се предлага. Да очакваме подобно нещо е наивно. Но пък е ненужно и да задушаваме всичко ново и неразбрано с негативизъм. За новата година си пожелавам да се сдобием с по една пластмасова чашка, в която да изхрачим жлъчта си и когато се наплюем, да критикуваме градивно и положително.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *